Една събота баба подарила на Смешко нова кофичка и лопатка - жълти като слънце, с нарисувани рибки отстрани. Смешко ги прегърнал и не ги пуснал през целия път до парка.
В пясъчника вече си играели зайчето Тупко и мечето Бобо. Те строели пясъчен замък, но имали само една стара лъжичка и си помагали с лапички.
„Смешко, каква хубава кофичка! - зарадвал се Тупко. - Ще ни я дадеш ли да направим кула?“ Смешко притиснал кофичката до себе си. „Не! Тя е моя! Баба ми я подари!“
Тупко и Бобо се спогледали и тихо се върнали към замъка си. Смешко седнал в другия край на пясъчника и започнал да строи сам.
Напълнил кофичката, обърнал я - пляс! Получила се хубава кула. Направил втора, после трета. Но някак не му било весело. Никой не казвал „уау“, никой не се смеел, никой не помагал.
А от другия край се чувал смях. Тупко и Бобо копаели ров около замъка с лъжичката и с лапички. Пясъкът хвърчал, ушите на Тупко се развявали и двамата се кикотели.
Смешко погледнал своята самотна кула, после техния весел замък. Усмивката му, обикновено най-широката на света, била съвсем мъничка. „Защо ми е тъжно? - зачудил се той. - Нали имам най-хубавата кофичка?“
Тогава до пясъчника седнала баба. Тя била видяла всичко. „Знаеш ли, слънчице - казала тихо, - играчките са като усмивките. Когато ги споделиш, не стават по-малко. Стават повече.“
Смешко мислил дълго. После станал, взел кофичката и лопатката и отишъл при приятелите си. „Тупко, Бобо… искате ли да ги използваме заедно? Може да направим най-големия замък.“
Ушите на Тупко щръкнали от радост. „Наистина ли? Ура!“ Бобо плеснал с лапички. И тримата се захванали за работа.
Тупко пълнел кофичката, Смешко я обръщал, а Бобо копаел с лопатката. Кула, още кула, мост, порта и ров с вода. Скоро замъкът им станал толкова голям, че другите деца от парка дошли да го разгледат.
„Това е най-хубавият замък на света!“ - възкликнал Смешко. И усмивката му отново била най-широката на света - дори още по-широка от преди.
На тръгване Тупко му подал една шишарка. „Това е за теб, за спомен.“ А Бобо извадил от джоба си три меденки и дал по една на всеки.
Вечерта Смешко сложил кофичката до леглото си. „Баба беше права - прошепнал той, докато се унасял. - Когато споделиш, радостта става повече.“
💡 Поука: Споделената радост е двойна радост.