Живял някога в едно село Хитър Петър - весел и умен човек, който винаги намирал изход от всяка беля. А в същото село живеел и един богат, но много стиснат чорбаджия, който не давал на никого и трошичка.
Селяните се оплаквали: „Чорбаджията взима, а не дава. Ако някой му дължи една стотинка, ще я поиска десет пъти!“ Хитър Петър се почесал по главата и се усмихнал. „Ще видим ние“ - рекъл той.
Един ден отишъл при чорбаджията и учтиво помолил: „Чорбаджи, дай ми назаем една тенджера. Ще сготвя боб за децата и утре ще ти я върна.“ Чорбаджията мрънкал, мрънкал, но накрая му дал малка тенджерка.
На другия ден Петър донесъл тенджерата, а вътре в нея - още една, мъничка колкото шепа. „Какво е това?“ - учудил се чорбаджията. „Честито! Тенджерата ти през нощта роди малко тенджерче“ - отвърнал Петър съвсем сериозно.
Чорбаджията се ококорил. Знаел, че тенджерите не раждат, но много му се искало да задържи и малката. „Да, да, понякога раждат“ - побързал да каже той и прибрал и двете.
След седмица Хитър Петър пак почукал на портата. „Чорбаджи, дай ми назаем големия меден казан. Ще варя сладко от сливи.“ Този път чорбаджията му го дал веднага, дори с усмивка. „Като ми го върне, може да роди още един!“ - мислел си той.
Минал ден, минали два, минала седмица. Казанът го нямало. Чорбаджията не издържал и сам отишъл у Петрови. „Къде ми е казанът?“ - попитал нетърпеливо.
Хитър Петър свалил калпака си и въздъхнал тъжно. „Ох, чорбаджи, лоши новини. Казанът ти… умря.“ - „Как така умря?! - развикал се чорбаджията. - Казан не може да умре!“
„Не може ли? - попитал Петър спокойно. - Щом тенджерата може да роди, значи и казанът може да умре. Ти сам го каза.“ Около тях се били събрали селяни и всички прихнали да се смеят.
Чорбаджията се изчервил до уши. Нямало какво да отговори - нали сам бил приел тенджерчето. Махнал с ръка и си тръгнал, като мърморел под нос.
А медният казан? Хитър Петър не го задържал за себе си. Сварил в него сладко от сливи за всички деца в селото, а после го измил до блясък и го оставил на площада, за да вари в него всеки, който има нужда.
Казват, че оттогава чорбаджията станал малко по-щедър. Понякога дори сам идвал на площада, когато се вари сладко, и си хапвал заедно с децата - малко засрамен, но много доволен.
💡 Поука: Алчността лесно прави човека смешен, а споделеното е най-сладко.