Живели някога дядо и баба в малка къщичка накрай селото. Един ден дядото рекъл: „Бабо, омеси ми една питка! Отдавна не съм ял топъл хляб.“
„Как да омеся, дядо, като брашното свърши?“ - въздъхнала бабата. Но после взела метличката, помела хамбара, изтърсила торбичките и събрала шепа жито. Смлели го и стигнало точно за една малка питка.
Бабата замесила тестото с вода и щипка сол, оформила кръгла питка и я опекла в пещта. Питката излязла златна, мека и ухайна. Сложила я бабата на прозореца да изстине.
Но питката не искала да стои на едно място. Полежала, полежала, па скок от прозореца на пейката, от пейката на тревата, и се търкулнала по пътеката към гората.
Търкаля се питката, а насреща ѝ - зайче. „Питке, питке, ще те изям!“ - казало зайчето. „Не ме яж, зайче, по-добре чуй каква песничка ще ти изпея!“ - отвърнала питката.
И запяла: „Аз съм питка житена, от хамбара сбирана, в пещта печена, на прозореца студена. От дядо избягах, от баба избягах, и от тебе, зайче, ще избягам!“ И се търкулнала нататък, преди зайчето да мигне.
По-нататък я срещнал вълкът. „Питке, питке, ще те изям!“ - изръмжал той. Питката пак запяла своята песничка, добавила, че е избягала и от зайчето, и се търкулнала толкова бързо, че вълкът само щракнал със зъби във въздуха.
После насреща ѝ излязла мечката, тромава и сънена. „Питке, питке, ще те изям!“ - измърморила тя. Но питката изпяла песничката си още по-гордо и се изтърколила между лапите ѝ.
„Колко съм бърза и колко съм хитра! - хвалела се питката. - Никой не може да ме хване!“ И така, весела и надута, се търкулнала право към лисицата.
„Ах, каква хубава питка! - сладко пропяла лисицата. - Чух, че пееш прекрасно. Само че вече съм старичка и не чувам добре. Седни на муцунката ми и ми изпей песента още веднъж.“
Поласкана, питката скочила на муцуната на лисицата и запяла. Но тъкмо стигнала до „и от тебе, лисо“, лисицата отворила широко уста.
В последния миг питката се досетила какво става. Претърколила се встрани, тупнала в тревата и хукнала обратно по пътеката. Лисицата щракнала със зъби, но захапала само въздух.
Търкаляла се питката, търкаляла, и не спряла, докато не стигнала до прозореца на малката къщичка. Там я чакали дядото и бабата, разтревожени. „Къде беше, питке?“ - попитала бабата.
„Хвалих се на всички и замалко да ме изядат“ - отвърнала питката тихичко. Оттогава тя никога вече не се хвалела. Казват, че и до днес си стои кротко на прозореца и слуша птичките, вместо да бяга по горските пътеки.
💡 Поука: Който много се хвали, лесно попада в беда, а сладките думи не винаги са приятелски.