Една зимна вечер лисицата обикаляла край селото гладна. Духал студен вятър, а в гората нямало нищо за хапване.
Изведнъж чула скърцане. По пътя минавал един дядо с шейна, пълна с риба, току-що хваната от реката. Лисицата веднага измислила хитрина.
Легнала насред пътя, протегнала лапи и затворила очи, сякаш е заспала дълбоко и не може да се събуди. Дядото спрял шейната. „Горкичката, замръзнала е! Ще я взема у дома да се стопли“ - рекъл добрият дядо и внимателно я сложил отзад в шейната.
Шейната потеглила. А лисицата тихичко отворила едно око, после и другото. Започнала да хвърля риба след риба на пътя: една, две, три… цяла купчинка. Накрая скочила и тя и изчезнала в тъмното.
Дядото стигнал у дома и извикал: „Бабо, донесох ти риба и една лисица!“ Бабата погледнала в шейната. „Каква риба, дядо? Каква лисица? Шейната е празна!“ Тогава дядото разбрал, че лисицата го е надхитрила.
А лисицата си седяла под една ела и хрупала рибка след рибка. Точно тогава покрай нея минал вълкът, гладен като зимата. „Добър вечер, кумице! Откъде имаш толкова риба?“
„Сама я хванах, куме“ - излъгала лисицата, без да мигне. „Научи ме и мен!“ - замолил вълкът. „Лесно е - отвърнала тя. - Иди на реката, намери дупка в леда и пъхни опашката си във водата.“
„И после?“ - „После седиш тихо и викаш рибките да се закачат, и малки, и големи. Те сами ще се хванат за опашката ти. Само не бързай да я вадиш - колкото по-дълго чакаш, толкова повече риба.“
Вълкът хукнал към реката. Намерил дупка в леда, седнал и потопил опашката си в ледената вода. „Хващай се, рибке, и малка, и голяма!“ - шепнел той цяла нощ.
А нощта била мразовита. Водата около опашката бавно-бавно замръзвала. На вълка му се струвало, че опашката натежава. „Охо, колко риба се е хванала!“ - радвал се той и чакал още.
Когато се развиделило, вълкът решил, че е време. Дръпнал веднъж - нищо. Дръпнал втори път - опашката не помръднала. Тя била замръзнала здраво в леда!
Точно тогава от селото дошли жени с кофи за вода, а кучетата им се разлаели. Вълкът се уплашил, дръпнал с всичка сила и се откъснал от леда. Но половината козина от опашката му останала замръзнала в дупката.
Без риба, с рошава, оскубана опашка и премръзнал до кости, вълкът тичал чак до гората. Седнал под една ела, подухнал измръзналите си лапи и си казал: „Повече няма да вярвам на лисицата, колкото и сладко да говори!“
А лисицата? Тя пак обикаляла и търсела кого да надхитри. Но оттогава вълкът я заобикалял отдалече, а щом я чуел да започва някоя сладка приказка, само махвал с рошавата си опашка: „Знам, знам, кумице, разкажи я на някой друг!“
💡 Поука: Не вярвай на всяка дума - хитрецът често говори сладко, за да те подведе.