Тази сутрин Смешко се събудил по-рано от обикновено. Днес бил неговият първи ден в детската градина. В коремчето му сякаш пърхали малки пеперудки.
Мама му приготвила новата раничка с жълто слънце отпред. Вътре сложила резервни дрешки, шишенце с вода и мъничко плюшено зайче - Ушко. „За да ти прави компания“ - казала тя.
По пътя Смешко стискал ръката на мама все по-силно. „Мамо, ами ако никой не иска да си играе с мен? Ами ако ми домъчнее за теб?“
Мама клекнала до него и го погледнала в очите. „Нормално е да се вълнуваш, миличък. И на мен ще ми домъчнее. Но ще дойда да те взема след обяда, когато сянката на дървото стигне до пейката. Обещавам.“
Детската градина била пъстра и шумна. Имало кубчета, книжки, кукли и голям килим с нарисуван път за колички. Учителката, госпожа Мария, се усмихнала: „Добре дошъл, Смешко! Чакахме те.“
Мама прегърнала Смешко силно, целунала го по челото и му махнала от вратата. Смешко ѝ помахал и той. Но когато вратата се затворила, усмивката му се смалила, а в очите му заблестели сълзички.
Той седнал в ъгъла с Ушко в скута. Наоколо децата си играели, но Смешко не знаел как да започне. „Ушко - прошепнал той, - страх ме е.“
Тогава до него приседнало едно момиченце с рижави плитки. И то държало плюшена играчка - малко мече с едно ухо. „И ти ли си нов?“ - попитало тихичко.
Смешко кимнал. „Аз съм Лили - казало момиченцето. - И мен ме е малко страх. А това е Мечо.“ - „Аз съм Смешко. А това е Ушко.“ Двамата се спогледали и сякаш играчките им също се спогледали.
„Дали Ушко и Мечо искат да построят кула?“ - попитала Лили. „Мисля, че много искат“ - усмихнал се Смешко. И двамата отишли при кубчетата.
Построили кула, висока колкото Смешко. Тя се срутила с трясък и всички деца наоколо се разсмели, а най-силно - Смешко и Лили. Скоро при тях дошъл и Боби, едно момченце с очила, и донесъл още кубчета.
После пели песни, рисували слънца и пили топъл чай. На обяд имало супа с фиде, а след това всички легнали да подремнат. Смешко сложил Ушко до възглавницата и заспал, без да усети.
Когато се събудил, погледнал през прозореца: сянката на дървото тъкмо стигала пейката. И точно тогава на вратата се показала мама - точно както беше обещала!
Смешко се втурнал към нея. „Мамо! Имам си приятели! Лили, Боби и Мечо! Построихме най-високата кула!“ Мама го прегърнала и се засмяла: „Виждам, че денят ти е бил хубав.“
Вечерта, сгушен в леглото, Смешко прошепнал на Ушко: „Утре пак ще ходим, нали?“ И заспал с най-широката си усмивка, а пеперудките в коремчето му вече спели и те.
💡 Поука: Новото понякога плаши, но зад всеки малък страх може да чака нов приятел.