Отскоро в къщата на Смешко всичко се беше променило. Мама и татко шепнеха, сглобяваха малко креватче и сгъваха мънички дрешки, толкова малки, че ставаха на куклите му.
„Скоро ще имаш братче“ - казаха му те. Смешко кимна. Той не знаеше дали това е хубаво. Ами ако братчето вземе играчките му? Ами ако мама и татко вече нямат време за него?
Един ден баба дойде да го гледа, а мама и татко заминаха за болницата. Когато се върнаха след три дни, мама носеше на ръце едно бяло вързопче. От него се подаваше мъничко розово личице.
„Смешко, запознай се с братчето си - каза мама тихо. - Казва се Мики.“ Смешко се надигна на пръсти. Мики беше толкова мъничък! Носленцето му беше като копче, а пръстчетата - като оризови зрънца.
Мики отвори уста и… „Уаааа!“ Смешко запуши уши. „Защо плаче толкова силно?“ - „Така бебетата казват, че са гладни - усмихна се татко. - Още не знаят думи.“
През следващите дни Мики плачеше много, спеше много и ядеше много. Мама все беше с него. Смешко седеше в стаята си с конструктора и се чувстваше някак малък и забравен.
Една вечер той се сгуши при татко на дивана. „Татко, мама вече не ме обича ли толкова?“ Татко го прегърна силно. „Сърцето на мама не е като торта, която се дели на парчета, Смешко. То е като слънце. Колкото повече деца има, толкова повече грее.“
На другата сутрин мама седна до Смешко. „Знаеш ли, имам нужда от помощник - каза тя. - Някой голям и умен, който да ми помага с Мики. Познаваш ли такова момче?“ Смешко се изпъчи. „Аз!“
От този ден Смешко стана Големия брат. Той носеше пелените, избираше на Мики чорапки - жълти, разбира се, - и пееше песнички, докато мама го къпеше. А когато Мики плачеше, Смешко му правеше смешни физиономии.
Веднъж Смешко изплези език, завъртя очи и каза „буууу“. Мики спря да плаче. Погледна го с големите си тъмни очи. И тогава, за първи път, ъгълчетата на устата му се повдигнаха нагоре.
„Мамо! Татко! - извика Смешко. - Мики се усмихна! На мен!“ Мама и татко дотичаха. Мики отново се усмихна, право към Смешко. „Той те харесва - каза мама. - Ти си първият, на когото се усмихна.“
Вечерта, когато всички се приготвяха за сън, Смешко надникна в креватчето. Мики спеше с вдигнати юмручета до ушите. Смешко сложи до него едно от своите плюшени зайчета - най-мекото.
„Това е за теб, Мики - прошепна той. - Когато пораснеш, ще ти покажа всичките си играчки. И ще те науча да се усмихваш като мен - широко-широко.“
После Смешко се мушна в своето легло. Мама дойде, целуна го по челото и прошепна: „Лека нощ, мой голям Смешко. Обичам те точно толкова, колкото и преди. Даже малко повече.“ И Смешко заспа щастлив.
💡 Поука: Любовта не се дели, а расте - и в едно семейство има място за всички.