Смешко е малко, кръгло и жълто човече с най-широката усмивка на света. Всяка вечер, преди да заспи, той поглежда през прозореца и казва „лека нощ“ на звездите.
Една вечер Смешко забелязал нещо странно. Високо в небето, между луната и седемте звезди на Голямата мечка, имало празно място. Една от звездичките я нямало!
„Къде ли е отишла?“ - зачудил се Смешко. Тъкмо тогава в градината нещо проблеснало. Под храста с розите светело малко, тъжно сияние.
Смешко обул пантофките си и на пръсти излязъл навън. Под храста седяла мъничка звездичка. Светлината ѝ трепкала като пламъче на свещ, а по лъчите ѝ се търкаляли сълзички.
„Здравей - прошепнал Смешко. - Аз съм Смешко. Защо плачеш?“ - „Играх си с вятъра и паднах - подсмръкнала звездичката. - Сега не знам как да се върна горе. А мама Луна сигурно ме търси.“
„Не се тревожи - казал Смешко и ѝ се усмихнал широко. - Ще измислим нещо заедно.“ И звездичката, като видяла усмивката му, светнала мъничко по-ярко.
Първо Смешко донесъл стълбичката от бараката. Изкачил се до последното стъпало и протегнал ръце, но небето било много, много високо. „Не стига“ - въздъхнал той.
Тогава над градината прелетял бухалът Бухчо. „Какво правите посред нощ?“ - попитал той. Смешко му разказал всичко. „Мога да ви занеса до върха на големия дъб - рекъл Бухчо. - Но по-нагоре и аз не летя.“
Качили се тримата на върха на дъба. Оттам звездите изглеждали по-близо, но все още далече. Звездичката пак посърнала.
Смешко се замислил. После си спомнил какво казва мама, когато му е тъжно: „Усмивката е светлина, която стопля и другите.“ „Звездичке - рекъл той, - кога светиш най-силно?“
„Когато съм щастлива - отвърнала тя. - Тогава ставам лека-лека.“ - „Тогава нека те зарадваме!“ И Смешко започнал да ѝ пее любимата си песничка, а Бухчо пляскал с криле в такт.
Звездичката се засмяла. После се засмяла още по-силно. Светлината ѝ ставала все по-ярка и по-топла, докато цялата градина не засияла като посред бял ден.
И изведнъж тя се отлепила от клона и бавно-бавно се издигнала нагоре, лека като пухче от глухарче. „Благодаря ти, Смешко! Благодаря ти, Бухчо!“ - извикала тя отвисоко.
Смешко гледал как звездичката се връща на мястото си до луната. Луната я прегърнала с бялата си светлина, а звездичката му намигнала три пъти - бляск, бляск, бляск.
Бухчо върнал Смешко до прозореца. Той се мушнал под завивката, сгушил се и погледнал към небето. Неговата звездичка светела най-ярко от всички.
„Лека нощ, звездичке“ - прошепнал Смешко и затворил очи. А звездичката цяла нощ пазела съня му с топлата си, щастлива светлина.
💡 Поука: Една усмивка и малко помощ могат да върнат светлината на всеки.