Било тиха вечер. Мама вече прочела приказката, оправила завивката и угасила голямата лампа. В стаята на Смешко светела само мъничката нощна лампичка с форма на луна.
Смешко затворил очи. И тогава чул нещо: шшш… шуршшш… Звукът идвал изпод леглото!
Смешко отворил едно око. После и другото. Сенките по стената изглеждали като дълги ръце, а гардеробът - като голям тъмен великан. „Ами ако под леглото ми има чудовище?“ - помислил си той и се скрил под завивката.
Шшш… шуршшш… пак се чуло. Смешко щял да извика мама, но после си помислил: „Мама казва, че съм смел. Ще проверя сам… поне мъничко.“
Взел фенерчето от нощното шкафче. Ръката му леко треперела. Навел се бавно над ръба на леглото, светнал надолу и…
…видял две големи, кръгли, уплашени очи! „Ай!“ - извикал Смешко. „Ай!“ - извикали и очите отдолу. И двамата се скрили - Смешко под завивката, а очите - зад кутията с играчки.
Минала минутка. После още една. „Ти… ти чудовище ли си?“ - попитал Смешко тихичко изпод завивката. „Аз ли? - обадил се тъничък, треперещ глас. - Мислех, че ти си чудовището!“
Смешко пак надникнал. Изпод леглото бавно излязло едно мъничко, пухкаво създание - синьо, с рошава козинка, щръкнали ушички и нос като копче. В лапичките си държало чорап.
„Аз съм Пухчо - казало то. - Живея под леглата и събирам изгубени чорапи. Те са ми одеялце. Но тази вечер видях голяма светлина и голямо жълто лице и много се уплаших.“
Смешко се засмял - първо тихичко, после с цялата си кръгла усмивка. „Това бях аз с фенерчето! Аз съм Смешко. И аз се уплаших от теб.“ Засмял се и Пухчо, а ушичките му мърдали от смях.
„Значи и чудовищата се страхуват?“ - учудил се Смешко. „Разбира се - кимнал Пухчо. - От тъмното, от силни звуци, от непознати неща. Като всички.“
Смешко се замислил. После насочил фенерчето към стената. „Виж - тези сенки не са ръце, а клоните на дървото отвън. А това не е великан, а моят гардероб. Хайде да ги разгледаме заедно.“
Двамата обиколили стаята с фенерчето. Колкото повече светели, толкова по-малко страшни ставали сенките. После Смешко направил с ръце сянка на зайче, а Пухчо - сянка на пеперуда, и се смели, докато очите им не натежали.
„Може ли да остана тук тази нощ?“ - попитал Пухчо и се прозял. „Разбира се - отвърнал Смешко. - Ето, вземи и моя стар чорап на райета. Той е най-мекият.“
Пухчо се сгушил под леглото, увит в раирания чорап. Смешко се сгушил отгоре, под завивката. Нощната лампичка светела меко, а клоните отвън тихо люлеели сенките си.
„Лека нощ, Пухчо.“ - „Лека нощ, Смешко.“ И в тъмното вече нямало нищо страшно - само двама приятели, които сладко сънували.
💡 Поука: Тъмното не е страшно, когато го огледаш отблизо - а понякога в него се крие нов приятел.