Беше слънчев следобед и Смешко отиде на площадката с татко. Там имаше нова пързалка - висока, червена и извита като опашка на дракон. Смешко хукна право към нея.
Но пред стълбичката вече стояха три деца: едно момче с шапка, едно момиченце с розови маратонки и едно съвсем мъничко хлапе с лопатка в ръка. Те чакаха едно след друго.
Смешко не искаше да чака. „Аз искам сега!“ - каза той и се опита да мине отпред. Момиченцето с розовите маратонки се намръщи. „Ей, ние сме първи!“
Смешко спря. Бузите му пламнаха. Той се върна при татко и седна на пейката с нацупени устни. „Не е честно - промърмори той. - Аз толкова много искам да се пързалям.“
Татко седна до него. „И те много искат - каза той тихо. - Всички искаме нещо силно. Затова чакаме ред. Така всеки получава своето и никой не остава тъжен.“
„Но чакането е толкова дълго!“ - въздъхна Смешко. Татко се усмихна. „Знаеш ли една тайна? Чакането става по-кратко, когато правиш нещо интересно, докато чакаш. Хайде да опитаме.“
Смешко застана на опашката, след мъничкото хлапе с лопатката. „Сега какво?“ - попита той. - „Сега брой колко облака виждаш“ - каза татко. Смешко погледна нагоре. „Един… два… този прилича на кит! Три!“
Момчето с шапката се спусна с вик „Ууууу!“. Смешко се засмя. После се спусна момиченцето с розовите маратонки - толкова бързо, че плитките ѝ се развяха. „Браво!“ - извика ѝ Смешко.
Дойде ред на мъничкото хлапе. То се изкачи бавно-бавно, стъпало по стъпало, и горе се уплаши. Седеше и не смееше да се пусне. Децата отдолу започнаха да шават нетърпеливо.
Смешко си спомни колко нетърпелив беше самият той преди малко. И вместо да вика „Хайде по-бързо!“, той извика: „Можеш! Ще те чакам долу!“ Хлапето го погледна, пое си дъх и - вжжж! - се спусна, засмяно до уши.
Най-сетне дойде редът на Смешко. Той се изкачи по стълбичката, седна горе и погледна надолу. Всички деца го гледаха. „Хайде, Смешко!“ - извика момиченцето с розовите маратонки.
Вжжжжжж! Пързалката го завъртя веднъж, два пъти и го изтърси в пясъка. Смешко се засмя толкова силно, че чак коремчето го заболя. Беше дори по-хубаво, отколкото си беше представял.
После той пак застана на опашката. И пак. Всеки път броеше облаци или ръкопляскаше на другите деца. Изведнъж чакането вече не му се струваше досадно, а част от играта.
Вечерта, докато го завиваше, татко попита: „Как беше днес?“ - „Чаках реда си десет пъти - каза гордо Смешко. - И се пързалях десет пъти. И имам трима нови приятели.“ Той се прозя, затвори очи и заспа, а насън се пързаляше по дълга пързалка от облаци.
💡 Поука: Когато чакаме реда си, всеки получава своето - а чакането с приятели минава бързо.